We Rock
 
Търси: 

МЕНЮ
Начало
Новини
Интервю
Музика
Киномания
Декор
История
Здраве
Спорт
АвтоМото
Желание
Невероятно е, че...

АНКЕТА
Коя е любимата ви фентъзи поредица?

Властелинът на пръстените
Тъмната кула
Землемория
Песен за огън и лед
Вещерът
Конан Варварина

 
   Резултати

ВРЕМЕТО

ВАЛУТИ
Colibrikantora_new
Спомени за великия български оперен певец Николай Гяуров
 
07 Авг, 2014
Спомени за великия български оперен певец Николай ГяуровКолосалният магнетизъм на обаянието на Николай Гяуров, както и тайната на метеорния му успех, може да се обясни с факта, че неговият талант бе идеално съчетание на всички качества за една тотална сензация.

Феноменалният Николай Гяуров – една от най-ярките звезди на световния музикален небосклон

спомени на Елмира Дърварова

Материалът е предоставен ексклузивно за интернет медия "Обектив Инфо"!

За творчеството и живота на великия български оперен певец Николай Гяуров е писано много, с най-възможните суперлативи, които въпреки пищната си образност бледнеят пред действителната, истинската същност на този легендарен артист!

Колосалният, феноменален магнетизъм на неговото обаяние, както и тайната на зашеметяващия му, метеорен успех, може да се обясни с факта, че неговият талант бе идеално съчетание (много рядко срещащо се и направо уникално като комбинация) на всички качества, изискващи се за такава тотална сензация:

цигуларката Елмира ДървароваПърво: безумно красивият му глас с феноменален обхват.

Второ: великолепното му актьорско майсторство с разтърсващ, покъртителен драматизъм.

Трето: пленяващото му сценично присъствие, описано във вестник Ню Йорк Таймз още при дебюта на Гяуров в Ню Йорк през 1965 г. като “сценично присъствие от този вид, който прескача от сцената в публиката и сграбчва слушателя в мощна прегръдка...”. 

За гласа му е казвано, че има осезаем цвят - тъмно кафяв. За тембъра му е писано, че е топъл като слънце, подобно на най-слънчевия от всички тенори - прочутия Лучиано Павароти. За уникалното легато на Гяуров са изписани десетки страници - определящи го като кадифено и дори като шоколадово!

Най-прославените в света оперни театри (Метрополитен Опера в Ню Йорк, Ковънт Гарден в Лондон, Миланската Скала, Виенската Щаатсопер) го канеха и обграждаха с обожание и почести, най-престижните в света публикации го хвалеха, ласкаеха, величаеха и поставяха на пиедестал - английските Телеграф (“...фантастична комбинация от безупречен стил и драматичен ефект”), Индепендънт (“...съвършенство на стила и великолепна техника”), Гардиън (“...незаменимо присъствие на международните оперни сцени в продължение на десетилетия”), американските Ню Йорк Таймз (“...Този артист е сензационен”), Чикаго Трибюн (“...най-големият бас на всички времена”), Опера Нюз (“...забележителен глас, поразително щедър по размер и царственост”), италиански, френски, швейцарски, испански, руски, немски медии - всички те отбелязват, подчертават, и се възхищават от бляскавите му вокални качества и покъртителния му драматизъм, от високата му култура на музициране, съвършеността на неговия стил и автентичността на израза му, независимо на какъв език пее... Той беше великан, гигант, метеор, вулкан, не звезда, а съзвездие! Разнасящ славата на България по всички краища на света в една безпрецедентно дълга, почти 50-годишна, бляскава като комета, победоносна кариера. Царуващ и до ден днешен, вечно владеещ, и завладяващ нови територии - вече и сред най-младите поколения, които едва сега го откриват и обикват чрез неговите исторически записи и документални архиви. Величествен и обвит в легенда титан, като 2500-метровия планински връх, наречен на негово име в далечната полярна Антарктика...
           
Всички, които го знаеха от сцената, се прекланяха пред колосалната му, царствена осанка, от която не се излъчваше, не струеше, а неудържимо бликаше могъщо достойнство и достолепие. Авторитетен критик в Ню Йорк беше заявил на страниците на Ню Йорк Таймз, че Гяуров е просто неспособен да произнесе дори една сричка без присъщото му авторитетно достойнство. Един интересен нюанс обаче се прибавяше към всекидневното му съществуване извън сцената - Гяуров, без да губи нищо от гордото великолепие на осанката си, поразяваше с обаятелната си благородна скромност и дружелюбен маниер. От него се излъчваше една щастлива хармоничност, дълбоко човечна доброта и топла искренност и съпричастност...

Талант с неотразимо въздействие и огромно историческо и културно значениеМогъщ властелин на сцената, но и обаятелен събеседник насаме...

Пословичен със сериозната си подготовка и желязна дисциплина, но и весел шегаджия, душа на компанията, майстор на покера...

Постоянно в движение, от град на град, от гастрол на гастрол, в калейдоскопичен кръговрат пред многохилядна публика, общуващ неизменно с огромни тълпи, но и пристрастен към индивидуалната самотност на занимания като четене на книги, рибарство, фотография...

Личност с множество измерения, богата душевност и широки интереси. Талант с неотразимо въздействие и огромно историческо и културно значение. Един съвършен българин...

Имах привилегията да се намирам в същото пространство с Николай Гяуров по време на 33 от неговите общо 81 представяния на сцената на Метрополитен Опера в Ню Йорк, в 8 от общо десетте роли, които той интерпретира там в периода 1965 -1996 г. Първата ми среща с него беше в началото на месец март 1989 год., само няколко месеца след като бях назначена за концертмайстор в Метрополитен Опера. Репетицията, на която той се появи в ролята на Княз Гремин от операта на Чайковски “Евгени Онегин” бе за мен едно бурно събитие. И до днес продължава да звучи в паметта ми прекрасният му, божествен глас и завладяваща дикция още от първите думи на арията на княз Гремин: "Любви все возрасты покорны", както и началото на следващия куплет: "Онегин, я скрывать не стану - Безумно я люблю Татьяну". Тръпки ме бяха побили, сълзи ми бяха бликнали, буца в гърото ми бе заседнала, въобще всички банални клишета ми се бяха случили като реакция, та дори колегата до мен спря да свири и покровителствено ме потупа по гърба, естествено с пълно разбиране и съзаклятничество, тъй като и на самия него му бяха бликнали сълзи... През почивката изтичах в гримьорната на Гяуров да му се представя. Той бе радостно изненадан да чуе, че в Метрополитен Опера са назначили (за първи път в историята им) жена-концертмайстор, при това българка. Прегърна ме топло и ми каза, че е горд с мен! Едва изчаках да мине времето до следващата репетиция, за да се потопя отново в магията на неговия глас и артистизъм... Премиерата беше на 9 март 1989 г. и след представлението бях поканена, заедно с всички участвуващи артисти и администрацията на Метрополитен Опера, на тържествена вечеря (по традиция това се случва след всяка премиера, и концертмайсторът е винаги поканен на тези пиршества). На трапезата Николай Гяуров и Мирела Френи бяха в центъра на вниманието, и оживено се шегуваха по повод историята за стар приятел на Гяуров, който още навремето в България му бил казал: “Хората живота си живеят, а ти какво си се заблудил с това пеене...”. Могъщият бас на Гяуров ехтеше над разговорите, и заразителният му смях обливаше всички ни с живителни, слънчеви лъчи на щастлива жизнерадост. По-късно същата вечер, той проведе разговор насаме с мен, поверително изповядвайки ми безмерното си възхищение от гениалния диригент Карлос Клайбер, който точно по това време провеждаше репетиции с нашия оркестър за “Травиата”. Докато аз за първи път работех с Клайбер и не го познавах дотогава като диригент, Гяуров вече го бе наблюдавал предишния сезон, при първото гостуване на Клайбер в Метрополитен Опера, с Мирела Френи в ролята на Мими в “Бохеми”. Прочутата Мирела Френи се славеше по това време като най-върховната изпълнителка на ролята на Мими - един образ, наситен изобилно от Френи с всички възможни нюанси и багри. Тя самата не си била представяла, до момента до който среща Карлос Клайбер, че още нещо би могла да прибави към своята ненадмината интерпретация, обаче Клайбер само с две думи я убеждава да прибави още някои детайли (като например още няколко допълнителни секунди мълчание в сцената на смъртта на Мими, което още повече, до крайност, заостря драматичния ефект). И Френи, и Гяуров били шокирани и зашеметени от случилото се, а Гяуров оттогава смятал, че по-велик диригент от Клайбер никога не е съществувал (като се има предвид, че Гяуров е работил с най-изтъкнатите светила на диригентския пулт, между които и Херберт фон Караян...). Гяуров откровено ми каза, че аз сигурно няма да срещна никога в живота си по-голям диригент от Карлос Клайбер, и беше напълно прав! Гяуров, самият той омагьосан и дълбоко запленен от Карлос Клайбер, бе пожелал да присъствува на множество негови репетиции и представления в Метрополитен Опера, и намираше, че нашият оркестър, колкото и да е фантастичен и съвършен, става още много по-съвършен под палката на Клайбер, и това носеше безкрайно удивление на Гяуров, който с възхищение и апломб казваше, че никога не е виждал такова чудо... (оркестърът на Метрополитен Опера бе, за Карлос Клайбер, най-любимият от всички оркестри, и ние отвръщахме на това с безкрайна преданост; и до днес никой друг диригент не е успял да засенчи Клайбер в паметта и сърцата на тези, които имахме честта и привилегията да свирим с него...).

Елмира Дърварова и Лучано ПаваротиС Гяуров и Френи се видях отново след няколко дни - бяха ме поканили на кафе. Двамата коментираха бляскавата рецензия за Гяуров в Ню Йорк Таймз. Той беше доволен и радостен от заслуженото признание и овации. Каза ми: “Те и за майка си не пишат с такива похвали...” Действително, макар и не в първа младост, той продължаваше шествието си по световните сцени с небивал успех, пожънат напълно заслужено вследствие на солидната му, все още непоклатима техника. Мнозина анализираха и се възхищаваха на техниката му, отбелязвайки необикновената лекота в брилянтния му горен регистър (сп. “Опера Нюз”). Той самият имаше просто обяснение: “Иска се атлетичност, и желязна психика, това е то. Нужна е дисциплина, старателна подготовка и да не се избързва с големите роли”. През следващата година (септември 1990) Гяуров отново бе поканен в Метрополитен Опера, със седем представления в ролята на бандита Спарафучиле в “Риголето”. След премиерата бяхме отново заедно на тържествената вечеря в чест на артистите. Поздравих го за блестящото изпълнение. Каза ми, че просто забравя възрастта си, когато е в ролята на млад човек, и че сам се удивлява на промяната в походка, движения, усмивка, енергичност. Бодростта му беше обаче истинска дори и без да е дегизиран с костюма на Спарафучиле. Той просто излъчваше силна жизненост и енергия в този момент, щастлив, че е изпълнил отново и отново дълга си като артист и музикант. Шегите му отново литваха около трапезата, и нескончаем бе потокът от колеги и поклонници, които идваха да му стиснат ръка и да се потопят за миг в неговия лючезарен ореол.

Шест месеца по-късно (на 24 март 1991 г.) Метрополитен Опера празнуваше 25-годишния юбилей от дебютите на Николай Гяуров, Мирела Френи и Алфредо Краус, с гала-представление в чест на тези трима велики артисти, с три различни действия от три различни опери, между които и “Фауст” от Гуно - творбата, с която Николай Гяуров беше дебютирал в Ню Йорк, с най-любимата си роля - Мефистофел. Моето вълнение беше огромно, не само заради това тържествено събитие, а и защото и аз имах специална “роля” - в третото действие на “Фауст”, протичащо в градината на Маргарита, е и прочутата ария “Salut! Demeure chaste et pure” ( “Здравей, скромна, целомъдрена и чиста”), с километрично пет-минутно цигулково соло, което е едно от най-забележителните концертмайсторски “трофейни” сола в цялата оперна литература. На подиума беше нашият главен диригент Джеймз Ливайн, и аз се стремях да се представя възможно най-блестящо. Въпросното концертмайсторско соло завършва в стратосферните височини на цигулковия обсег, и се получи един естествен момент, предизвикващ спонтанни овации. Джеймз Ливайн използува избухналите аплодисменти, и протегна ръката си да стисне моята, в знак на най-висше благоволение, и давайки ми възможност да стана от мястото си и да се поклоня. Гяуров, както и останалите артисти на сцената, аплодираха, с усмивки към мен, и сякаш цяла вечност трая този момент, в който вниманието на цялата публика, диригента и гениалните певци на сцената беше обърнато към мен, първата и единствена жена-концертмайстор в Ню Йорк, първия български член на великолепния, световноизвестен оркестър на Метрополитен Опера. Това беше един от най-незабравимите за мен мигове от моята кариера. По-късно същата вечер, на тържествения банкет, и Гяуров и Френи ме обсипаха с комплименти и ми казаха, че се гордеят с мен! Те се бяха разнежили и разправяха анекдоти от преди 25 години, от времето на техните дебюти в Ню Йорк през 1965 г. Гяуров разправи как неговият дебют е можел да се състои 2 години по-рано, но е бил осуетен, по една случайност, и непредумишлено, от знаменития тенор Франко Корели. На едно парти в Милано тогавашният главен менажер на Метрополитен Опера, Рудолф Бинг, уговарял Гяуров да склони да пее в Ню Йорк през 1963 г., но стоящият наблизо Франко Корели възкликнал: “Как може да му предлагате толкова малко пари?”, при което разговорът се прекъснал, и не се подновил цели 2 години...(Името на Рудолф Бинг е свързано с множество скандали в Метрополитен Опера, включително уволняването на великата Мария Калас.)

Елмира Дърварова и Пласидо ДомингоНиколай Гяуров отново пя в Метрополитен Опера половин година по-късно, на 23 септември 1991, при откриването на сезона, в гала-представление, отбелязващо четвърт век от преместването на Метрополитен Опера в новата зала в Линкълн Сентър. Забележително е, че Гяуров е пял, през 1965 година, в последното представление на Метрополитен Опера в старата им сграда, както и в първото им представление в новооткрития тогава Линкълн Сентър.

Николай Гяуров участвува в още множество спектакли в Метрополитен Опера в следващите няколко години: пет преставления през декември 1992 в “Евгени Онегин”, под диригентството на Сейжи Озава (който точно тогава за пръв път дирижира в Метрополитен Опера), пет представления като Дон Базилио в “Севилския бръснар” през март 1994 г., и още пет в същата роля през февруари 1995, едно представление на 13 април 1995 г. в “Пелеас и Мелизанда” от Дебюси, и четири представления като Спарафучиле в “Риголето” през октомври 1996 г. Последната му поява на сцената на Метрополитен Опера беше на 26 октомври 1996 г. През следващата година, 1997, Мирела Френи дойде в Ню Йорк да пее в специално поставената за нея “Федора” от Умберто Джордано, и ми предаде поздрави от Николай Гяуров, който продължаваше както винаги да жъне успехи по света. Широкият му и разностранен репертоар в опери на Моцарт, Росини, Верди, Пучини, Гуно, Бизе, Берлиоз, Дебюси, Масне, Мусоргски, Бородин и Чайковски продължаваше да го води от гастрол към гастрол, с неугасващо силен глас и прекрасна артистичност. Само година и половина преди неочакваната му смърт през 2004 г., Мирела Френи (която през септември 2002 г. беше отново в Ню Йорк за участие в откриването на сезона на Метрополитен Опера) ми каза, че Гяуров не е с нея в Ню Йорк поради репетиции в Цюрих за “Бенвенуто Челини” от Берлиоз - нова за него (дотогава неизпълнявана в кариерата му) роля. Той продължаваше, както винаги, все още да учи, да се усъвършенства, да създава и твори...

статии за Трети международен фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров”:

Предстои Трети международен фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров”

"Набуко" на Верди открива 3-ти фестивал на музикалния филм "Николай Гяуров"


прочитания: 3767

We Rock 2 AgroPlovdiv

За нас Контакти Връзки Реклама Фотогалерия

Free Page Rank Tool
2005 © интернет медия Обектив. Всички права запазени. Публикуването на материали от сайта става само със
съгласието на екипа и посочване на източника. За контакти: info@obektiv.info