За съвременниците му личността на Яворов е противоречива, дори неразбираема и загадъчна. Яворовата трагедия напомня по своята неизбежност античните. Критици и изследователи го наричат по различен начин – “поет на нощта”, “певец на безнадежността, на отчаянието и страданието”. Яворовата култура е първична и мистична. Най-точно личността на големия българин се описва от самия него: “Сприхавостта, хумора и съмнението имам от баща си, а от майка си – любовта към народната песен, сърдечността, вярата, поезията. Тези две крайности – моите демони и ангели – поменувам в стиховете си”.

Яворов е  гениален поет, самоотвержен революционер и виден общественик. Той се ражда в Чирпан – град, който описва в автобиографичните си произведения като “твърдо място, смело и героично”. Според Яворов именно на Чирпан той дължи бунтарския си дух, пламенното си въображение и почитта си към българския народ. Първите си публикации поетът прави на възраст 17 години. Помага му Пенчо Славейков. Години по-късно Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и д-р Кръстев основават литературния кръг “Мисъл”.

Творчеството на Яворов е многолико и сложно. Македонските му спомени се редуват с бляскави характеристики на Любен Каравелов и Христо Ботев – плътно изваяни духовни портрети на великите български възрожденци – и с жестоко изобличителните му памфлети. Но коронно място сред произведенията на големия поет заемат стиховете. Повечето от тях излизат от печат в книжките на списание “Мисъл”. Силно впечатление правят ранните стихотворения на Яворов – “Демон”, “Насаме”, “Прохладен лъч”,”Чудовище”. В петата книжка на списание “Мисъл” на челно място излиза стихотворението в проза “18 май”, посветено на Христо Ботев с мото:”Жив е той!”. В сбирката си “Хайдушки копнения” Яворов описва трите си преминавания в Македония.

Безкрайни са темите, които занимават душата на твореца. Яворов пише за откровенията на Страдалеца, за трагичното раздвоение, за самотата и освобождението от плътта, за изкуплението, за чистия и невинен образ на любовта. Творецът достига върховете на българската поезия с “Калиопа”, “На нивата”, “Градушка”, “Арменци”, “Смъртта”, “Самота”, “В тъмнината”, “Вълшебница”, “Две хубави очи”.

През живота си Яворов обича две жени – Мина и Лора. Те не престават да го вдъхновяват до края на дните му. През годините на любовта си с Мина, Яворов е най-прикрит и затворен. За нея Яворов написва стихотворението “Две хубави очи” –  история на копнежите му към една изключителна девойка.

Когато Яворов се запознава с Мина, тя е само на 16 години. Баща й е известният писател Йордан Тодоров. Любовта на Яворов към Мина е чиста и изгаряща. За жалост той открива заклети свои противници в лицето на братята на Мина – Христо и Петко. Стиховете на Яворов те наричат “мистификация”. В тях те твърдят, че виждат отразените духовни преживявания на човек, който умее да заблуждава.

Често пъти Яворов и Мина са разделени, защото Яворов много пътува. Поетът обикаля Франция, Швейцария, Австрия. Докато се намира в чужбина, Пейо Яворов написва пет стихотворения за Мина и ги събира в цикъла “Писма” – “Мечта”, “Истината”, “Обичам те, въздушно нежна, в нежна младост”, “По стъпките ми вредом никне жълта злоба”, “Мечтата ти е очарована робиня”.

След завръщането на Яворов в България Мина заминава за Париж. На двамата е съдено да не са заедно. В Париж Мина се разболява сериозно и отива на лечение в санаториум до град Берк. Научил новината, Яворов подава молба до министъра на просветата за разрешение да замине в Париж. Молбата му е задържана повече от два месеца, забавена поради ловки машинации от страна на братята на Мина. Любимата на Яворов издъхва съвсем млада – едва 20-годишна. Възпрепятстван от нейните близки Яворов не успява да види Мина на смъртното й легло. Той я зърва едва на нейното погребение през лятото на 1910 г. Това е най-тъжното лято в живота на поета.