“Чинечита” - по текст на белгийския драматург, режисьор и актьор Тиери Дебру, е едно от най-новите заглавия на столичния Театър 199 “Валентин Стойчев”. Постановката е на режисьора Емил Бонев. |
“Чинечита” - по текст на белгийския драматург, режисьор и актьор Тиери Дебру, е едно от най-новите заглавия на Театър 199 “Валентин Стойчев”. Постановката е на режисьора Емил Бонев и може да бъде видяна тази събота, 22 ноември, от 19:30 ч.
Пиесата, която за първи път се поставя у нас открива актрисата Виктория Колева, съпруга на режисьора. Съвсем случайно среща заглавието в столична книжарница и не се поколебава да го предложи на директора на Театър 199 – Анна Монова. Виктория Колева играе спътница в живота на главния герой Анри - образ, брилянтно изигран от Стефан Мавродиев. Младият актьор Милко Йовчев, завършил НАТФИЗ в класа на Ивайло Христов, пък е един от 10 внуци на Анри – Антоан. Само той отговаря на писмата на дядо си, който в продължение на няколко години се опитва да се свърже със семейството си. Единствен Антоан отвръща с разбиране и дори заминава за Рим, за да запознае с него. В младостта си Анри зарязва съпругата и децата си, преследвайки една мечта – да стане актьор. Успява да стигне само до статист в легендарното римско киностудио “Чинечита” и никога не му се удава шансът да застане пред камерите.
“Чинечита” е свят, в който се сблъскват славата и проваленият блян. Там творят Федерико Фелини и Франко Дзефирели; безброй звезди като София Лорен, Джина Лолобриджида, Марчело Мастрояни, Роберто Бенини. Гениални сценаристи, режисьори, композитори и сценографи.
Емил Бонев, режисьор
“Главният герой в пиесата казва: “Да, качих се на влака и зарязах семейството си. Само този влак имаше значение за мен. Бях на 35, все още неизвестен. Да остана - от това всички щяха да станат по-нещастни, цял живот щях да ги упреквам, че са ми попречили да осъществя мечтата си.
Никога не се бях замислял кое е по-правилно: да тръгнеш и да нараниш близките си или да останеш и цял живот да ги правиш нещастни. Дадох си сметка, че всеки сам избира на кой влак да се качи в живота си и според мен е много важно, когато слезеш на последната гара как ще бъдеш посрещнат и от кого. В пиесата “Чинечита” на Тиери Дебру ме впечатли равносметката от живота на един неудачник през неговия внук. Наскоро аз също станах дядо и често започнах да си задавам въпроси за смисъла за личния пример, за цената на компромисите, които всички ние правим в името на мечтаното живеене. “Чинечита” е голяма пиеса, написана за изключителен актьор. И когато разбрах, че Стефан Мавродиев се е съгласил да изиграе тази роля, изобщо не се поколебах да вляза в това творческо приключение. В хода на репетициите се уверих, че тази пиеса е написана за него. Сигурен съм, че и зрителите ще се съгласят с това.”
Стефан Мавродиев
“Това е едно особено харакири и се отнася за всеки един на тази земя. Моят герой разбира мечтата като онова, което го интересува лично него. И понякога това е безкрайно егоистично, жестоко към другите. В този смисъл - хем изглежда романтично, хем има опаката, трудната страна на луната. Голямата забава е, че човек никога не може да си даде сметка кой е и какво се случва с него самия. Той просто не вижда много неща около себе си, но вижда едно – идеята, че нещо може да се продължи, че може да се направи още и това е смисълът на тази история. Може да виждаме един човек напълно провален, но самата идея, която идва чрез внука му, е голямо вълнение и радост. А той вината я носи в себе си, той я знае, но се прави на ударен за нея и я избягва. Прикрива някои неща, за да не гръмне. Независимо от своите грехове и независимо от това, че е виновен, чрез внука си вижда, че има шанс. От една страна той е вапцан до ушите, а от друга е съвсем луд човек. Мечтата му го довежда до лудост. На човека му се иска да е някой, но не успява и съдбата е виновна. Ето това е човекът – всеки живее с надеждата, че може да се направи тепърва нещо. Това е животът, истинският живот - че има шанс и шансът е най-важното нещо. Да се изяви, пак е егоистично, но това е начинът на живот на човека навсякъде по света.
Аз тук играя себе се, моята логика не се различава по нищо от логиката на моя герой. Много внимавам да не съм в тежест на някого и да нямам вини. Винаги съм се старал такъв да бъде животът ми дотук, не зная доколко съм успял. Анри е човекът на нашето време и понеже историята се развива в края на живота му, има възможност да се направи равносметка. Отново преживяната равносметка за нещата, които са му се случили, чрез внука. Отново се чувства жив благодарение на внука си. Това е вечната история. Всичките му тарикатлъци, преобразявания и начинът, по който се оправдава, всичко това е присъщо на човека и е адски забавно. Това забавлява и това живее у всеки един човек на тази земя.”
Виктория Колева
“Тази пиеса ме грабна с цялата си чистота и неподправеност, толкова е човешка и истинна. Главните герои са хора, вкопчили се един в друг и колко самотни биха били един без друг! И целият свят въплъщават един в друг! Много са им смешни и мили взаимоотношенията. И това може да бъде всяко семейство зад всеки прозорец, който свети вечер. Обичат се, джафкат се като кучето и котката, имат своите тревоги за своя живот, своето неудовлетворение. Помагат си, да вървят напред. Тази жена ми е много любима, имам чувството, че много я разбирам и много я усещам. Тя е просто чудесна, подкрепя този мъж, обича го. Зарязва всичко заради него, посвещава се на него. Като че ли мечтата на всяка жена е да намери своята половинка, любовта на живота си. Въпреки че в цялата пиеса никъде не се изрича „обичам те”, това се чувства във всеки техен жест. И е много мило да ги гледаш как се карат за щяло и нещяло и да усещаш колко много се обичат.”
Милко Йовчев
“Моят герой има много общо с мен, едно младо момче, което мечтае да стане актьор и което търси един вид одобрение на своя дядо да направи тази крачка. Тъй като семейството му не му е дало тази подкрепа. Аз съм толкова в началото на пътя, че срещата със Стефан Мавродиев на сцената е един вид утвърждаваща, подобно на срещата на моя герой с дядо си. Пиесата разказва за това как човек трябва да има смелост да опитва, независимо какво му се е случило досега. И ако има някаква мечта, да направи крачката. Единствен Антоан от цялото семейство се решава на тази среща с дядо си. Човек трябва да е честен най-вече със себе си, само така, с малки крачки, ще стигне там, накъдето е тръгнал.”