Проф. д.ф.н. Пламен Макариев ръководи катедра - Философия, в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Научните му интереси са в областта на философските проблеми на рационалността.

Проф. д.ф.н. Пламен Матеев Макариев е ръководител на катедра “Философия“ в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Научните му интереси са в областта на философските проблеми на рационалността и на мултикултурните отношения. Автор е на книгите “Малцинствени политики и делиберативна демокрация”, “Мултикултурализмът между толерантността и признанието”, има десетки публикации, посветени на културната идентичност, предизвикателствата пред образованието, научната политика и мн. др.

- Проф. Макариев, мислите ли, че обстановката в България е благоприятна за въвеждане на модела на делиберативната демокрация като норма за диалог между управляващите институции и структурите на гражданското общество?

- За “въвеждане” в някакъв обвързващо нормативен смисъл обстановката у нас, разбира се, не е благоприятна. Поне по мое впечатление нашата “публика” в преобладаващата си част не проявява онова критично мислене, което е необходимо условие за реализация на модела на делиберативната демокрация. Имам предвид “критично” не в смисъл на “критикарско” мислене, отричащо автоматично всяка нова инициатива, а такова, което има способността да прави разлика между действително и мнимо обоснована позиция в рамките на публичната комуникация. Но от всичко това не следва, че няма смисъл да се работи за популяризиране и легитимиране на нормите на делиберативната демокрация в качеството им на средство за разкриване на манипулациите в публичната сфера. Дали преобладаващата част от “публиката” ще се вслушва в оценки от този род и съответно, дали ще има реален ефект от подобна дейност – това е отделен въпрос. Във всички случаи, според мен, си струва да се правят опити в тази насока.

- Каква е ролята на медиите в този диалог?

- Не съм медиен експерт и мога да си позволя да дам само лаическо мнение по този въпрос. А то е, че би било достатъчно те просто да си гледат работата. В нашата страна медиите са подложени на натиск от толкова страни, а и на такива изкушения, че е едва ли не подвиг просто да предоставят на общественото мнение неманипулирана информация и добросъвестни нейни анализи и интерпретации. Но не ми се иска да се впускам в наивни разсъждения за “медиите изобщо”. Дори и в малка страна като България медийната среда е достатъчно многообразна, за да изисква диференциран подход към отделните нейни форми и прояви.

- Как може да се защити и регламентира форматът, разработен от теорията на делиберативната демокрация, за да се “узакони” правото на равнопоставен диалог между граждани и управляващи?

- Критериите за легитимност на норми и политики, които предлага теорията на делиберативната демокрация, не са нещо чуждо на основните принципи на функциониране на късномодерното общество. Не става дума за някакви странни нововъведения. По-скоро това са критерии за легитимност, които експлицират и артикулират основни ценности на това общество, останали в сянка при неговото съвременно развитие. С оглед на всичко това, приоритизирането на въпросните критерии, чието спазване действително би гарантирало равнопоставеност на диалога между граждани и управляващи, не предполага някакви особени, радикални реформи, а по-скоро проява на елементарна добросъвестност от страна на “силните на деня”, или, както сега е модно да се казва, предполага само добра “политическа воля”. Е, ако вземем предвид и това, че едно публично “делибератизиране” на политическия живот би минимизирало възможностите за злоупотреби с обществените ресурси в частен интерес, прояви на такава добра воля не е реалистично да се очакват. Така че до подобно развитие на нещата би могло да се стигне, според мен, само с оказване на натиск върху политическите сили от страна на  гражданското общество.

Липсата на желание за създаване на регулаторни механизми продължава да компрометира идеите на ДД.

- Как трябва да бъдат създадени подобни механизми?

- В най-общи линии бих казал, че по мое мнение някакви институционални механизми в това отношение не са необходими. Достатъчно би било общественото мнение да развие по-добра чуваемост към средствата за убеждаване, които са характерни за публичната делиберация.

- Имате ли наблюдения върху работата на медиите и кои от тях показват признаци на близост с идеите на ДД?

- Тези, които в най-малка степен се опитват да манипулират своята аудитория.

- Бихте ли дефинирали популярно за нашите читатели ДД?

- Това е модел за организация на политическия живот, според който публичните политики се съобразяват стриктно с общественото мнение, а то на свой ред се формира при спазване на определени правила на публична комуникация. Последните експлицират и артикулират основни ценности на късномодерното общество и сред тях водеща роля имат: свобода на публичната комуникация от принуда, рационалност, равнопоставеност на страните (мненията се влияят единствено от “непринудителната сила” на по-добрия аргумент, а не от авторитети, традиции, условности и т.н.), както и инклузивност по отношение на аргументираните претенции на всеки, който може да убеди останалите, че обсъжданите норми или политики го засягат. Иначе казано, според този модел легитимни са тези норми и политики, които се радват на одобрението на всички индивиди и групи, които засягат. При положение, обаче – и именно в това условие се проявява спецификата на модела – че това одобрение е действително, т.е. не е резултат от принуда или манипулация. Споменатите току-що критерии за коректност на публичната комуникация, макар и не изчерпателни, имат предназначението да гарантират именно автентичността на позицията по някакъв въпрос на един късномодерен субект, бил той отделен гражданин или група граждани. Бих илюстрирал това изискване с превод на един английски идиом – важното е, когато даден субект се съгласява с дадено положение на нещата, “да знае какво прави”.

Разбира се, въпросният модел включва и идеализацията, че управляващите се съобразяват с общественото мнение, което на свой ред предполага не само свободен и честен характер на изборите, но и разумно участие в тях на избирателите. Ако сред последните имат голям дял такива, които продават своите гласове, легитимността на политиките на властите, както и общественото мнение, което я оценява, нямат особено значение. В такъв случай реализацията на модела на делиберативната демокрация няма шанс.

- Има ли място виртуалната публичност в модела ДД и какво е то?

- Някои от особеностите на виртуалната публичност я правят идеално средство за реализация, разбира се в началото само частично, на този модел. Имам предвид характеристики на виртуалната публичност като например нейната демократичност (не са необходими значителни материални ресурси, за да функционира такава публичност), размитото авторство на изявите в нейните рамки (положение, при което убедителността на посланието-само-по-себе-си е от значение за неговото влияние върху общественото мнение, а не престижът и институционалната или житейска влиятелност на неговия автор),  нейната инклузивност (възможността “всеки глас да бъде чут”) и т.н. Виртуалната публичност обаче, в настоящия си вид, дава и възможности за манипулация на общественото мнение (напр. чрез “тролене” и „”хейтърство”) – нещо, на което моделът на ДД е призван да противостои. Така че този тип публичност е едно голямо предизвикателство за радетелите за делиберативна демокрация.

- Кое би ангажирало любителите на виртуалността с подобен електронен модел на ДД?

- На първо място – именно амбицията за противопоставяне на манипулациите с виртуалната публичност. Като един от тези любители аз съм отвратен от мащабите и сръчността, с които се реализират те и от тенденцията към тяхното нарастване. Ако този процес продължава да се развива, той заплашва да релативира напълно виртуалната публичност като средство за легитимиране или делегитимиране на политики. На път сме да престанем да я възприемаме сериозно. Навлизането на делиберативистки елементи в нея би могло, според мен, да помогне за “озаптяването” на вилнеещите манипулатори.

- “Корифеите” на виртуалната публичност твърдят, че традиционните медии само имитират присъствие в електронното пространство. Склонни ли са, според вас, експертите да научат и съблюдават друго поведение, предвид новите форми за публикуване, които може да предложи изкуственият интелект?

- Ако не го направят, просто техните медии все повече ще губят влияние. От моя гледна точка без интерактивност електронни медии не могат да работят успешно.