- Нека първо уточним, тази книга е дългочаканото продължение на сагата “Краят на Тракийската Атлантида”, първият ми исторически роман, появил се още в далечната 2009 г. и привлякъл вниманието на квалифицирани ценители. Заговори се дори за неговото филмиране, но сцените описани в него далеч надхвърлят възможностите на родната кинематография, а за американска суперпродукция не стигнаха нито творческата смелост, нито средствата. Да припомня, че точно тогава влязохме в жестока стагнация и подобни средства изглеждаха немислими.

- Разбира се, с удоволствие. След 10 години изучаване и публикуване на резултатите, които нашия  топархеолог Петър Детев бе постигнал, но не успя да съобщи официално, сам стигнах до убеждението, че в страната няма климат, в който неговите открития да бъдат посрещнати подобаващо. С много саможертви и усилия още през 2002 г. публикувах капиталния му труд, неговите колеги предпочитаха той да си остане със 100-ината вече обнародвани научни публикации. На тях той им трябваше като донор, а не като ментор, като мезе за местна консумация, а не като пищна вечеря за световния научен елит. Уви, често срещано явление у нас и до днес, въпреки че произходът му е социалистически, а генезисът – тоталитарен.

- Казано направо, без заобикалки – че сме най-старото население в Европа, че сме създали първата европейска култура, че Пловдив е най-старият град в Европа. Старият Детев дори отиваше по-далеч – той твърдеше, че историята на Пловдив е на 9000 години и че няма друг град в света с подобна възраст. Но неговите научни прозрения не свършваха дотук – той упорито доказваше, че тукашното население е коренно, местно, и че ние сме негови преки наследници.

- Удивително е, че всичко това постигна преди повече от 30 години и то във времена, когато липсваха каквито и да са помощни, не-археологически инструменти за изследване и анализ, каквито са днес ДНК анализите, например.

- Във времената, в които се развиваше неговата научна дейност това беше абсурдно. Тогава ние существувахме по законите на съветски протекторат и всички елементи недолюбвани от съветската система – произход, наследствени белези, езическа вяра, автохтонност нямаха път в научните редакции.

- Добър въпрос, за жалост без отговор. Почти нищо. Дългото табу върху тези теми е отгледало навици, а навиците са втора природа.

- Как, как? Описах тези неща и написах на заглавната страница – исторически роман. Та който иска да вярва, който не, да се забавлява. Фабулата си я биваше.

- Много неща. Реших и започнах да задълбочавам познанията си по археология на професионално ниво. Искам да служа на истината, по истински начин. И не мисля, че художественото й поднасяне пречи.

- Да, докато си живеехме в старото време, другояче не можеше и да бъде. Но днес, с тези нови технологии, със завладяващата всичко и всички виртуална култура, май нещата се променят. Дано един ден и нашата наука открие пътищата, които ще й позволят по атрактивен начин да описва и доказва научните си тези. Защото по света вече го правят. А и огромният обем нова информация, генерирана от безчислени нови методи за анализ, родиха многобройни открития, които битуват в нова, електронна среда.

- Следвайки фабулата, наследена от първата книга, някак естествено и неусетно стигнах до т.нар. Панагюрско златно съкровище. Именно неговото описание даде заглавието на книгата.

- Че Свещената трапеза “СВЕТЪТ ОБЩУВА С БОГОВЕТЕ” е моето име на Панагюрското съкровище. Че тази божествена трапеза е събрала вярата на хората от целия свят и е показала как те общуват с Боговете по невероятен начин. Че това златно съкровище е шедьовърът на епохата, в която е създадено.

- Така е, но благодарение на историческия фон, който изследвах и описах, доказах неоспоримо местния му произход. Посочих и кой е бил неговият автор.

- Засега ще кажа само, че той е Посветен и е от жреческата каста на бесите.  

- Възстановка на шествието на поклонниците в Деня на Великата богиня майка Бендида и нейният син Сабазий, случвало се всяка година в Родопите.